Новини и събития

Всяко дете трябва да се научи на емпатия

Емили Паксън е 1 от 8-те помощник-учители по английски език по програма Фулбрайт| Америка за България , приети да останат втора година като преподаватели в български гимназии през учебната 2017-2018 г. Предишният й опит включва стажове и доброволческа работа в Тайланд и Доминиканската република. Емили има завършена  бакалавърска степен по международни отношения и немски език към Университета на Маями в Охайо и е запалена по баскетбола, ските, бягането и планинарството. В момента преподава в Профилирана езикова гимназия “Екзарх Йосиф I” в град Ловеч. Емили е израснала в Грийнвил, Пенсилвания.

Емили, какво те накара да кандидастваш за удължаване на стипендията ти по програма Фулбрайт и да останеш втора година в Ловеч като помощник-учител по английски език?

По средата на първата ми година усетих, че краят на годината наближава бързо. Бях започнала да се чувствам много комфортно в Ловеч. Помислих си „Ако си тръгна сега, всички тези контакти, в изграждането на които съм инвестирала толкова време, ще останат просто повърхностни“, а за мен идването в България беше най-вече свързано с изграждането на отношения с хората тук. Много исках да задълбоча тези отношения – с ученицитете, с колегите, с цялата общност. Миналата година аз бях просто една чужденка, разхождаща се по улиците, никой не ме познаваше, докато тази година в някои от ресторантите ме смятат за местна, купувам си орхидеи от една и съща жена (понеже не успявам да ги поддържам живи). Постарах се да се включа в местни групи и и да срещам повече хора – сега наистина се чувствам като част от общността в Ловеч.

Мислиш ли, че би била по-щастлива в София или друг голям град?

Не, не мисля! Аз съм момиче от малък град, пораснах в град с не повече от 6 000 жители, и за мен, живеейки в град като София, би било много по-трудно да си изградя дълбоки и смислени отношения с хората. Животът в малък град ми позволи да развия отношения на интимно ниво. Харесва ми да ме знаят по име, когато се разхождам по улиците на Ловеч. Отивах на училище по един и същи път всеки ден, срещайки едни и същи хора. Беше ми приятно да помахвам на местните през витрините на магазините им, и да ме поздравяват  с усмивка. След година и половина, сега Ловеч ми е като дом.

Ти спортуваш много – играеш баскетбол, тичаш, правиш йога, обичаш планините – успя ли да предадеш част от твоята страст към спорта на учениците си?

Да! Спортът винаги е бил много важна част от живота ми. Често се шегувам, че родителите ми са ме сложили на ски още преди да проходя! Така че когато дойдох в България, много исках да използвам тази страст към спорта, за да намеря път към учениците си. Имах възможността да започна няколко групи в училище и прекарвам голяма част от свободното си време в различни спортни занимания с учениците ми, включително йога, баскетбол, бягане, уроци по танци.

А твоето училище всъщност има една от най-хубавите спортни зали, които съм виждала!

Да, и сега тъкмо направиха чисто нов под! Залата е наистина хубава, има и външно игрище. Съоръженията и подкрепата на училището ми позволиха да развия много извънкласни дейности с учениците. Започнах клуб по йога, като на всяко занимания идват по 10-12 ученика. Миналата година се срещахме два пъти седмично, докато тази е по-скоро „когато ни остане време“, защото се занимавам с много повече неща. Заедно с ученици започнахме да ходим на кикбокс в един местен фитнес клуб. Много ми харесва, че имаме общи интереси! Много от учениците, които идват, дори не са от моите класове, аз не им преподавам, така че това е прекрасен начин да опозная по-голям брой от учениците в ПЕГ. Освен това по този начин общуваме в много по-неформална обстановка, отколкото в класната стая, и те се чувстват много по-комфортно да говорят на английски език и да разговарят с мен на различни теми, като приятели.

Чувстваш ли се понякога като училищен психолог?

Да, понякога, но смятам, че това е част от преподаването и работата с млади хора като цяло. Моите отношения с учениците ми са наистина много важни за мен. Дванайсетокласниците, на които преподавам,  са невероятни, толкова зрели за възрастта си, и поради малката ни разлика в годините те виждат в мое лице човек, с когото могат да обсъждат различни свои идеи и мнения. Аз съм преживяла вече много от нещата, които те преживяват в момента, и ми се ще да вярвам, че им помагам да обмислят по-добре решенията, които вземат като млади възрастни, и да имам положително влияние върху живота им. Те на свой ред също ме учат на много неща. Показаха ми нова спортна дейност, която се нарича танцуване! Започнах да ходя на народни танци тази година, така че това е нашият културен обмен на спортни занимания!

Кое е любимото ти хоро?

Харесвам гръцкото хоро и Бяла роза. Но не знам имената на повечето от хората, които играем, по-скоро само уча стъпките, защото нямам никакъв опит с танците. Моят учител-ментор, Искра Маринова, е много добра танцьорка, и тя ме включи в група по народни танци. Като малка никога не съм обичала танците, но сега обожавам да ходя на хора. Групата е много благоразположена и моите колеги са толкова търпеливи с мен и моята липса на танцова координация!

Помня, че в кандидатурата си за Фулбрайт ти беше написала, че искаш да бъдеш „катализатор на промяна за начина, по който се гледа на хората с инвалидност“. Имала ли си възможност да работиш  върху това по време на престоя си в България, чувстваш ли, че си предизвикала промяна в някаква степен?

Да, ще отговоря първо на въпроса с цитата от кандидатурата ми. За мен е много важно отношението към хората да бъде еднакво, без да се допуска създаването на бариери поради физически или умствени разлики. Чрез моите лични преживявания и пътуванията си в чужбина открих, че социалният поглед върху инвалидността е много по-различен от това, с което бях свикнала на лично ниво. Това беше една от причините да искам да дойда в България. Страна, различна от Съединените щати, където мислех, че може да имам някакво влияние, говорейки за собствените си преживяания като човек, смятан за инвалид. На мен ми липсват общо 4 пръста на ръцете и по американските здравни стандарти ме считат за 49% инвалид. Да бъда „различна“ ми даде възможност да оценя по-цялостно широкия спектър на човешките различия. Не знам дали съм имала въздействието, което възнамерявах първоначално, но вярвам, че съм помогнала на хората да са малко по-разбиращи и приемащи.

Смятам, че спомогнах за по-голяма информираност относно инвалидността, особено сред моите ученици. Вече се чувствам много комфортно, когато хората ме разпитват за ръцете ми, всъщност да питат ми е много по-комфортно, отколкото просто да ме разглеждат. Мисля, че фактът, че съм толкова откровена с учениците си, когато става дума за ръцете ми, е силно образователно преживяване за тях. И съм им споделяла с какъв ужас дочаквах края на баскетболните мачове в колежа, когато си стискахме ръцете с противниковия отбор. Как момичетата издърпваха ръцете си щом стигнеха до моята ръка, за да не се здрависват с мен. Споделяла съм им как това ме е карало да се чувствам, което, струва ми се, е най-важното. Всяко дете трябва да се научи на емпатия. Аз станах повече или по-малко дебелокожа заради тези преживявания, но това не означава, че не съм имала своите тежки моменти заради начина, по който хората са се отнасяли с мен. Моите родители никога не са ми позволявали да използвам това като оправдание. Те ме възпитаха с нагласата, че ако искам да направя нещо, аз мога да го направя и нищо не може да ми попречи. В крайна сметка аз контролирам начина, по който светът се отнася с мен, на базата на моето отношение към света. Струва ми се, че много хора гледат на инвалидността като на ограничение за това да постигат мечтите си, а това не е правилен поглед. Според мен е много важно да празнуваме своята уникалност, различията си един от друг – това е, което прави света толкова интересен.

Радвам се, че говориш открито за това, защото с теб сме си говорили и преди, че темата за инвалидността е все още табу в България и много хора се чувстват неловко или се притесняват да я обсъждат, а в страната ни често липсват подходящи съоръжения и услуги, които да посрещнат нуждите на хората с увреждания.

Да. Всъщност аз лично изпитах тази „табу“ нагласа веднъж, в класната стая. Имах урок и реших да посоча „слона в стаята“ по въпроса с ръцете ми с надеждата, че учениците след това ще имат някакво ниво на комфорт по темата. Сложих една ръка зад гърба си, посочих един ученик и му казах „Избери число от 1 до 10!“. Той избра 7, а аз измъкнах ръката си и им казах „Деца, избирайте 1, 2 или 3, аз имам само три пръста!“. Никой не се засмя, защото според мен се почувстваха неловко. Аз исках да се отпуснат, да задават въпроси и да чуят личния опит на човек с недъг. Мисля, че успях да разсея първоначалното напрежение. Исках да им покажа, че могат да ме питат за всичко, включително и за това. Исках да разберат, че въпреки, че съм физически различна, това не променя какъв човек съм. Надявам се, че краткото ми време с тези ученици им е помогнало да развият ниво на емпатия към хората с увреждания или дори просто тези, които са различни от тях по някакъв начин. Учениците в Ловеч са наистина невероятни, те са толкова учтиви и зрели – наистина са много специални и аз съм страшно благодарна, че познавам всеки един от тях. Наистина ги обичам.

Поглеждайки назад към изминалите година и половина в България, какво смяташ за свое най-голямо постижение и върху какво смяташ да продължаваш да работиш?

Що се отнася до постиженията – България е прекрасна страна, с невероятна природа. Още първия ми уикенд в България аз и моята приятелка Ана Херник, също стипендиант по програма Фулбрайт, изкачихме Мусала, който е най-високият връх на Балканския полуостров! Беше страхотно, и толкова ми хареса когато стигнахме върха, имаше такава силна енергия, хора от цял свят се изкачваха нагоре. Участвах също и в Пловдивския маратон миналата година, 27 км, с още двама помощник-учители, Борис Бузов и Андрю Мейлин. Обстановката беше много интернационална, всички се поздравяваха по трасето и много се подкрепяха. Наистина много ми хареса и планирам отново да участвам тази година през май.

Що се отнася до нещата, върху които все още работя, бих казала – ученето на езика и преподаването! Много съм щастлива с напредъка си по български, но мога да чета и пиша по-добре, отколкото да говоря! Имам чудесна учителка по български език в Ловеч, която заслужава награда за търпението си с мен. Учениците ми не си дават сметка, но аз разбирам много повече, отколкото си мислят! Колкото до преподаването, аз нямам учителски опит, но се почувствах доста подготвена след нашата ориентация в София. И все пак, нищо не може да те подготви за това да застанеш пред класната стая – обстановката неизменно ще е различна, където и да си, а и аз бях ТОЛКОВА притеснена през първия срок. Сега съм много по-уверена, чувствам се много по-спокойна пред учениците. Тази година преподавам и на ученици с втори език английски (които изучават немски или френски като пръв чужд език) и имам ученици, които ми пишат, че се чувстват много по-уверени да говорят на английски език след моите часове. Ние също често ходим на кафе заедно, така че те могат да практикуват езика с мен и извън класната стая. Моите ученици знаят, че са винаги поканени, ако имат желание да отидем заедно на кафе или разходка, и да практикуват разговорен английски.

Ако всичко върви по план, къде се виждаш след 10 години?

Това е въпрос, който си задавам много често напоследък, подготвяйки се за живота след България. Аз имам две стажувания с американското Външно министерство, и покрай този опит и пътуванията ми в чужбина вече знам, че искам да работя в сферата на дипломацията. Така че, след 10 години ше бъда на, да видим…34, и дотогава се надявам вече да имам магистратура по международни отношения. И ако ВСИЧКО върви по план, би трябвало да живея в чужбина като американски дипломат! Мечтая си да ме приемат на работа във Външно министерство, но процесът е интензивен и труден. Но това е надеждата!

Стискаме палци, Емили, и ти благодаря за това интервю! На добър час!

 

Интервю на Илиана Димитрова

0